В големи дози натриевият глутамат води до пристрастяване, световъртеж, затлъстяване и астма.

Преди десетилетия посещаването на китайски ресторант се определяше като повод за празнична екзотична вечеря, която не всеки можеше да си позволи в ежедневието. Днес обаче китайската храна е неразделначаст от менюто ни, броят на заведенията, които я предлагат драстично е набъбнал, цената й е достъпна за джоба на българина, а бързината с която се приготвя и количествата, в които се сервира, решават проблема на редица отрудени хора, които нямат време всеки ден да се потят над печката. Китайската кухня се превърна и в предизвикателство за множество домакини, стремящи се към екзотика в търсене как да разнообразят репертоара си, завещан им от предците. Така постепенно на рафта до дебелите кухненски книги на баба с опърпани корици и засъхнали петна от продукти, се нареждат нови лъскави наръчници по готварство, като някои от тях с рецепти от Далечния Изток.

Небцето отдавна не се шокира, когато хапваме сладко-кисела солено-лютива супа, меса със захар и подсладители, сирене с мед, карамелизиран лук, захаросано чили. А тези модерни комбинации ни предоставят огромно поле за кулинарни експерименти. Оказва се обаче, че за да усетим автентичния източен вкус на храните, в тях трябва да има една спорна откъм влиянието си върху здравето съставка – (моно)натриев глутамат.

Макар че е открит и патентован от японеца Кикунеа Икеда, този продукт се счита за основна подправка в почти всички „солени“ китайски ястия и без него вкусът им често се приближава до този на европейските гозби. Всъщност натриевият глутамат е основният носител на умами - петият вкус, който различаваме след сладкото, киселото, лютото и соленото, защото едновременно не е нито един от тях и ни кара да усетим всички заедно. Глутаматът е и основната тайна на емблематичния сладко-кисел сос. Колкото и нелепо да звучи, без него почти не може да се сготви традиционно китайско или японско блюдо.

Вече може да си купим евтино тази съставка от всеки магазин за азиатски хранителни продукти, както и на щанда с подправките в редица хипермаркети. Можете да го намерите и като подобрител  Е 621 или Е 623, предимно в описание на състава на купени храни. Представлява безцветни гранули в пликче. Когато ги извадите, те са без вкус и без аромат, но рецепторите ни регистрират  умами – съвкупност от люто, кисело, солено и сладко. Прибавени към супи, меса, гарнитури, основни и панировки, белите топченца правят ястието неустоимо вкусно и пораждат у нас желание да се натъпчем.

Този зверски апетит се оказва един от многото минуси на вълшебната подправка за супер вкус. Изследователи  са доказали, че към него се придобива зависимост, която са нарекли „Синдром на китайския ресторант“. При опити с мишки, захранвани с неголямо количество от подправката, се наблюдава освен пристрастяване, обостряне на апетита и затлъстяване. Установено е, че големи дози или редовно приемане на Е 621 и Е 623 водят до появата на киселини, развитието на мигрена, световъртеж, отпадналост и загуба на тонус. По-крайни изследвания сочат натриевия глутамат като виновник за загуба на съзнание и развитие на белодробна недостатъчност и астма.

И след всичко това, се намираме поставени пред сериозна дилема – дали да се отдадем на онзи перфектен вкус уамами – граничещ със съвършенство или да се замислим за здравето си и това на нашите близки. Може би истината е в златната среда – китайската и японската храна не трябва да бъдат „анатемосвани“, но в никакъв случай и не бива да се прекалява с тях. Защото не е ли именно хапването на вкусни и естетично поднесени ястия едно от най-приятните телесни удоволствия?