Ако повярваш, че в земята, която те храни, се крие най-голямото съкровище, то ти трябва малко опит, за да го намериш.

Живял в едно село мъж, беден и отруден, честен и прям. Роден в семейство на земеделци, той наследил ниви от предците си и сега с натрупан опит и присъщата за всички люде, хранещи се от земята си любов, той обработвал черната почва, засаждал я, копаел я и прибирал реколтата, с която да издържа семейството си. Едни години били по-гладни и оскъдни, други – по-плодородни, но човекът знаел, че докато има собствената си земя, жената и детето му от глад нама да погинат.

Една есен, докато за пореден път разбивал с мотиката си спластените буци пръст, за да ги превърне в рохкава почва за житата, които да насади преди идването на зимата, той попаднал на шарено камъче, което така силно блестяло на слънчевата светлина, че игривите снопчета, които пречупвало, накарали бащата да го прибере в джоба си и да го занесе на невръстния си син, та да си играе с него. Годината била слаба. Реколтата едва покривала нуждите от храна за предстоящата зима на семейството и малкото, което трябвало да се върне в земята, за да роди зърно следващото лято. Затова и мъжът отново нямал пари да купи на рожбата си играчка от пазара, но с голяма любов му подарил камъчето, щом се прибрал.

Докато синът си играел, на вратата похлопал странник и се примолил на семейството да го пусне в дома им за през нощта, че времето се разваляло, а в околностите нямало ни хижа, ни страноприемница, ни хан, ни навес дори. С присъщата си честност и доброта бащата го поканил да бъде техен гост в скромния им дом и на скромната им трапеза.

След множество разговори за живота и занаята на домакина, гостът обяснил, че е сирак, не помни и познава родителите си, не познава родината си, няма и парче земя, за което да каже, че е негова собственост, но пък има опит във всякакви занаяти и познава красиви и богати кътчета от света, където човек със силна ръка и добро сърце само за година може да изкара достатъчно пари, че да живее охолно.

Гледал бащата в очите на странника и си мечтаел да се прибере богат, да купи на жена си гиздава рокля, на сина си конско седло и чизми и почувствал, че със собствената си земя няма да постигне този блян. Затова, след като си легнали майката и детето, той помолил госта да потегли при зазоряване на път с него, пък да се прибере чак когато узреят житата, та да ги ожъне.

Още с първите лъчи мъжете напуснали схлупената къщурка. Вървели те, през непознати земи и народи, хваща ли се на работа къде ли не, докато не попаднали в мината на заможен производител на диаманти. Работил там бащата половин година, припечелил прилични пари, но идвало време за жътва и трябвало да се върне при семейството и земята си. Сбогъвал се с авера си и тръгнал към дома.

Когато влязъл в къщата, първото нещо, което видял, било камъчето, което подарил на сина си. Но сега мъжът вече знаел – това бил изключително рядък скъпоценен камък, с който никога повече нямало да страдат от немотия. И той идвал не от чужди земи, а от неговата собствена, завещана от предците му и обработвана, за да изхранва един ден потомците му.