Хранителен туристически гид, който ориентира пътника какво да си хапне в Пловдив.

Съгласете се, чертаейки пътя на всяка туристическа обиколка, внимание се обръща и на въпроса – „какво ще се яде“. Очарованието на всяко място е съвкупност от природни забележителности, исторически месности и не на последно място – автентичната за района кухня и култовите заведения, в които можете да срещнете прочути словослагатели, известни пияници и чат-пат познатият на всички луд, който само си търси другоземец, за да изреди пред него пълния си репертоар.

На подобно място очаквахме да попаднем с приятеля ми, когато след порядъчен запой на Трифон Зарезан в пловдивското село Брестовица, опознахме местните зевзеци и рано на другата сутрин запалихме колата да разгледаме детайлно и от близо Филибето. Целта беше почти избистрена – минаваме през 2-3 тепета, разхождаме се по централната улица, разглеждаме старата част на града и засядваме в някое култово заведение, за да послушаме какво вълнува пловдивчанина и да пуснем ушенце и оченце (пък, дай Боже, и обектив) в чиниите и кухнята на традиционалистите. За тези от вас, които очакват разказът да продължи по поставения план, само ще кажа – нищо общо.

На влизане в града откъм село Златитрап стигнахме до тепе. Само това ни беше ясно за начало. С разпитването на хората, които срещнахме по време на изкачването разбрахме, че това е Джендема, наричан още Младежкия хълм и е най-високото тепе от оцелелите 5 от 11 хълма. В основата му се простира парк с красиви и чисти алеи и забавления за най-малките. Сред тях бе и атракцията – детска теснолинейка, която пътува около хълма, за да могат мъниците да разгледат цялата околност, без да си изхабят обущетата. Към върха продължава павирана алея, която нощем е осветена, за да направи разходките на влюбените още по-романтични. Хълмът разкрива уникална панорама към всички части на Пловдив, прилежащите му села и териториите, които се намират между Централна Стара планина и Западните Родопи. Прелестно е да се види тази шир в топъл и ясен ден, какъвто бе днес – 15 февруари 2014 година.

За всички, които като нас паркират колата и тръгват нагоре, е следващата важна информация: ХОРА, ПО ВРЕМЕ НА ПРЕХОДА НЯМА ОТКЪДЕ ДА СИ КУПИТЕ ВОДА, КАФЕ ИЛИ НАСЪЩНА БИРА, ЗАТОВА СИ ГИ ВЗЕМЕТЕ ОТ ГРАДА. Ако сте от тези, които на чист въздух огладняват, нека сандвичът да е в раницата ви и помнете, че едно шишенце с водичка никога няма да натежи. Противно на очакванията, на върха няма да срещнете търговец, който продава продукти от първа хранителна необходимост на тройни и петорни цени. Нито има чешмичка по пътя. Ако държите на глад и жажда, не е нужно да се презапасявате. Джендема изглежда високо, но с нормална човешка крачка и няколко почивки за наслада на панорамата, няма да ви отнеме повече от час и половина в двете посоки.

Когато слезете от него и отидете към бул. Пещерско шосе, ще видите магазин от веригата Лидл. Ако продължите около 500 метра по булеварда в посока изток (към вътрешността на града) ви очаква дюнерджийница и страхотната оферта – 10 парчета от пица на парче само за 7 лв.  Едно от тях ще ви струва 1.20 лв.

В обратната посока (на запад) след около километър, малко вдясно има МОЛ с традиционните за търговския център бързи храни. Избор определено не липсва.

Минавайки покрай МОЛ-а нашата дестинация обаче бе друга. Бях чувала от близка приятелка, че гребната база на Пловдив е най-уникалното място за кашкаваления турист, дошъл да хапне манджички, да се наслаждава на дивна природа и уникални картини, без да се отдалечава от колата и най-хубавото – да изпие една студена бира в горещ летен ден на съвършеното за целта място.

До пловдивската гребна база се стига като се премине транзитно по ширина на парка под търговския център. Точното място ще познаете по скъпарските заведения, за които огромният паркинг не достигаше днес. Кола до колата, а между тях – коли. Тези местенца не блазнеха на фона на раззеленилата се февруарска природа и нежният бриз, който ме облъха, все едно съм на плажа. В допълнение над главите ни летяха гларуси, а близък термометър на слънце бе прехвърлил 20 градуса.

Гребната база се оказа истински рай. В бетонно корито с дължина няколко километра бе отбита вода от Марица, а в нея плуваха гларуси. От четирите страни се издигаха дървета от залесените територии, а между тях и водата бяха оформени алеи за разходка с романтично нощно осветление. Предполагам, че през лятото бетонните полегати стени на дългия и широк канал служат за плаж на местните хора, защото вече бях готова да хвърля дрехите и да легна под слънцето. В самата вода, която бе доста чиста и излъчваше романтичен хлад, влизаха понтони, на които можеше да се седне с натопени в канала крака. Беше някак венецианско. Вече разбирах твърдението на приятелката ми, че това е най-доброто място в България, където човек да изпие една бира. Можех да разбера и хората в заведенията отстрани, които си хапваха и се радваха на ширещата се пред тях гледка. Пожелавам на всеки да има шанса да се наслади по свой начин на това райско кътче.

Колкото и да не ни се тръгваше, в желанието да разгледаме всичко, най-големият ни враг бе времето. Обещах на гребната база, че ще я посетя отново и потеглихме към главната улица, която се намира в абсолютния център на града.

ГЛАВНАТА УЛИЦА НА ПЛОВДИВ Е СВОЕОБРАЗНА КРЪСТОСКА МЕЖДУ СОФИЙСКИТЕ „ПИРОТСКА“ И Т.НАР. „МАНДЖА СТРИЙТ“ В СТУДЕНТСКИ ГРАД. Зад красивата детска въртелешка, която наподобяваше любимия атракцион за мъници от старите циркове, се редяха масите на две големи кафенета. С тях започва ул. Княз Александър I Батенберг или както я наричат пловдивчани – Главната. Тя е пешеходна и подредена; някак приканя да се разходиш, разгърнала двете си огромни кафенета, които приветливо посрещат. Ароматът на катми се прокрадва иззад едното, а до другото е опашката за сладоледи, която бе нетипично дълга за уж най-студения зимен месец.

Нататък се редуват магазинчета за дрехи със сладкарници, антиквариати, фаст фууд и табак шопчета. През 10-тина метра са подредени пейки, на които човек може да хапне на спокойствие. Несъмнено най-атрактивното място на тази модерна чаршия са си избрали веригата Аладин, пред будката на която винаги има опашка от лакомници, загърбили здравословното хранене. Ситуиран леко встрани от кипящия живот, на няколко стъпалца нагоре от главната, павильонът за бързо хранене грабва с атрактивни промоции и богато разнообразно меню от сандвичи, дюнери, пици и всичко, на което едно средностатистическо американско небце би се възхитило. А точно срещу нездравословната хранилница пък е централната чешмичка, от която човек да си глътне вода, след като се е натъпкал подобаващо.  

Няма спор, известната като „Манджа стрийт“ улица в софийския студентски град си има силен конкурент.

За разлика от столичните будки за бързо хранене, цените тук са малко по-ниски, а промоциите са неустоими. С учудване установяваме, че 6-7 лева са абсолютно достатъчни за преяждането на пет гърла. Личи си, че и хората умеят да се възползват от това, защото повечето се появяваха на компании, стриктно комбинирани така, че да се впишат в даденото намаление за определено количество.

Впечатление ми направи още нещо. Свикнала съм, че когато в София ми се наложи да хапна на крак, кучетата са сякаш осведомени за намерението ми още преди да съм взела в ръце храната. В Пловдив няма нищо такова. За цялата разходка отбелязах, че се отглеждат доста домашни любимци, но не успях да видя нито едно бездомно лаещо четириного, което да върви пуснато свободно или да преглъща, докато ме наблюдава нагло как се храня.

Е, в природата няма празна ниша и тук тя бе запълнена от котките. Не зная дали мяукащите пухчовци имат девет живота, но тези имаха силно развито шесто чувство и невероятно обоняние. Преценяваха двжещите се хора по улицата и с особена проницателност разбираха на кого си заслужава да се поднамажат, за да получат къшей катма, парченце от кюфтенце или коричка от сандвич. Наядени, загладени и с типичната си високомерност животинките избирателно отбягваха сухия хляб и твърдите корички, защото бяха убедени, че ще „намажат“ нещо по-добро. И кога с хитрост, кога с подмазване, кога заради благия си вид и умилението, което будеха у хората, те получаваха своето. По един прекрасен начин.

От главната улица завихме покрай джамията, за да разгледаме амфитеатъра и стария град. Там вече няма заведения за бързо хранене. Само 2 кафенета отчитат прехода между античността и модерния свят. В реновираната, но и запазила стария си облик част на Пловдив има само няколко ресторанта, но те са за ценители. В близост до Музикалната академия в двуетажна къща със старовремска архитектура открихме луксозно заведение за хранене, което предлагаше традиционна руска кухня. Цените, описани на дъската-меню на входа определено не гонеха клиентите. Само пряка по-надолу бе българската механа, която нормално, се казваша Филипопол. Имаше още две такива местенца наблизо, от които чрез флаговете, дървените порти и музиката лъхаше българщина. В стария град явно има къде човек да хапне едно шкембе или да притъпи глада с Шопска салата.

Върнахме се на главната, като този път минахме зад джамията. А там – традиционно турско кафене. Напомняше ми заведенията встрани от Капалъ чарши в Истанбул, където групи от мъже спокойно гълтаха ободрителната си напитка и разговаряха. Ароматът на кафе бе силен и плътен, предскавих си как го кипват в джезве на пясък и ми се прииска поне да си взема едно за из път. Скриващият се слънчев диск обаче напомняше, че има още за разглеждане преди падането на нощта.

От абсолютния център на главната улица при чешмичката кривнахме по стълбите обратно покрай Аладин, за да се озовем след броени минути на върха на тепе с часовникова и телевизионна кула. Заради близостта си до центъра на града мястото бе оживено. Големи компании от млади хора се смееха буквално откъм всеки храст. Имаше пейки, от които се разкриваха панорамни пейзажи и рисунки на възрожденци по самите камъни на хълма. С питане научихме, че това е Сахат тепе и заради достъпността си е най-предпочитаното за отмора на местните. Разбираемо е, от пешеходната улица до върха му ни отне не повече от десет минути ходене. Това е и разстоянието до най-близката храна и вода, но пък мога да обявя тепето за едно приятно място за прихапване, което е само на десет минути път пеша от изкушаващия с цена, качество и асортимент фаст фууд.

Сравнението – „Да отидеш в Рим и да не видиш Папата“ е еквивалентно на това да отидеш в Пловдив и да не се качиш на Альоша. Уморените ни вече крака бяха стигнали до заключението, че колкото и далечна да изглежда една точка в този град, стига да си на подходящи обувки, се оказва по-близо от очакваното. А върхът на статуята на Альоша, намираща се на Хълма на освободителите, познат още като Бунарджик, изкусително ни мамеше, отразявайки последните лъчи на свечеряването.

Павирани пътеки, редуващи се със стъпалца ни отведоха до върха. Нощта вече беше паднала, а пътеката се осветяваше от лампи. Сред прохладния вятър, който напомни, че въпреки загара на кожата, месецът е февруари, се разкри нощна картина върху целия град. Очите търсеха улиците, по които сме минавали, спираха се на познати сгради, грабваха се от по-ярки светлини и се вперваха ту в къщите под тепето, ту в далечните селца, сгушени около лозовите насаждения в равнината. И тук връзката на човека с природата бе уважена, защото отново в близост нямаше магазинчета, капанчета и каквито и да е други продавалници на храни, вода и залъгалки за уста. И тук бе съхранено изконното право на личността да се порадва на света под краката си без мирис на кебапчета и бруталната картина на захвърлени бирени бутилки. И тук исках да остана цяла нощ, да гледам как градът гори в светлинния си танц и да усещам как изстиващия вятър нежно подканя и последните хора, дошли на това място, да се приберат на топло в домовете си. И тук ще се върна, за да видя нови картини, нови хоризонти, нови светлини; да опитам нови ястия, да се запозная с нови хора и да изпия чаша вино с нови люде и сред нови истории.