Туристическа обиколка с хранителен привкус от Пернишкия център, през Рилския манастир и Стобските пирамиди – къде какво може да се хапне.

Денят е 16 март, 2014 година, часът е 9, а нашата тричленна бригада потегля за туристическа обиколка около Рилския манастир. В групата си имаме и 20-годишна кипърка, добре запозната с положителните и отрицателните „прелести“ на страната ни и жадна да види още от тях, които да я заредят с истории за пред местните й другари на Средиземноморския остров. 22-годишният Голф 3 запали при първия ми опит, следователно задължителното условие да потеглим бе на лице.

Още ненапуснали столицата се сетихме за първата възможна спирка от тура – град Перник, който привлича местни и туристи с множеството вицове и легенди. Решихме да минем оттам. Знаех, че в центъра на града има музей на миньора, който представлява автентична минна галерия – най-старата в България. Затова се отклоних от магистралата и след малко се слях с местната легендарна официалност. Паркира „по женски“ стария поръждясал Голф в абсолютния център на града и слязох по анцуг, допълнен от русата ми коса. Идилия.

Какво трябва да знаят всички туристи, решили да посетят Перник като част от обиколката си? Мили хора – в този град музеите работят САМО В РАБОТНО ВРЕМЕ ПРЕЗ ДЕЛНИЧНИТЕ ДНИ, т.е. трябва да се измъкнете от работа, за да успеете да разгледате и малкото забележителности, с които разполага населеното място.

Разочаровани решихме да се разходим из центъра, за да си вземем по нещо за закуска, да пием по кафе и да разгледаме местните красоти. Всичко добре, но и местата, на които можете да залъжете глада с по един сандвич, баничка или кифла също не работят в неделя. Оказахме се в небрано лозе. Единственото, което не почиваше, бе голямата чешма в началото на алеята за разходки и 3 будки, от които може да се вземе вестник, кроасан, чипс и близалка. Затова пихме по една вода и продължихме тура си гладни. Ако не искате да повтаряте нашата грешка, вземете нещо за прихапване в раницата си, щом се запътите за обиколка из Перник в почивен ден.

За Рилския манастир „Св. Иван Рилски“ по отсечката Дупница-Благоевград се отбива за град Кочериново. Трябва да минете през самия Кочериново, да продължите през град Рила и село Пастра. Още в първите 10 километра от общо 34 на отсечката се засичате с Рилска река, която ще продължи да бъде от дясната ви страна през целия път. А сещате ли се какво има в реката? Риба, разбира се – и то не каква да е риба е крехката любителка на силните течения и хладните води – пъстървата. Ето тук вече гладни няма да останете. Рибарници със зелени градинки и кокетни масички, които предлагат току-що уловена и сготвена прясна риба има средно на всеки 5 километра.

Пасажерите, които превозвах, се заговаряха как ще хапнат при вида на всяко следващо китно рибарниче, покрай което минавахме. От чистия въздух се огладнява много по-лесно, особено когато е смесен с апетитната миризма на скара на дървени въглища, каквато имаше в двора на всяка рибна гостилница. Усетих, че си мислим не за манастира, а за вкусотийките, които ще хапнем, след като го разгледаме. И без това Перник ни остави гладни и неинформирани за зараждането на минното дело в България.

Отказах да спра на няколко рибарника, защото исках първо да премине туристическата част от обиколката и после да се фокусираме върху кулинарната страна на пътешествието. На спътниците си минах с обяснението, че колкото и привлекателен за похапване да изглежда дадения рибарник, по-нагоре може да има още по-красив, с още по-дивна панорама, пълнеща погледа с играта на буйната река, светлозелените поляни, които на хоризонта потъмняват и преминават в тъмни високи хълмове, чийто върхове още се белеят с внушителни шапки сняг. И за да бъде ласката към сетивата още по-щедра, добавяме жарките за месеца слънчеви лъчи, чистия въздух с боров аромат и шума на реката. Как да не хапне човек на такова място?

Колата прегря! Направи го на едно от малкото места на горския асфалт, в което можеше да се отбие. Дилемата да се смъкнем ли до близкия рибарник за по една бърза тройка с гарнитура докато возилото се охлажда или да изчакаме, разглеждайки околността, бе разкъсваща. ...Но изчакахме. Оставаха няколко километра до манастира, които след 20-тина минути взехме.

Между високите вековни иглолистни дървета, от лявата страна на реката с пъстървата се издигаше Рилският манастир „Св. Иван Рилски“. Сякаш хоризонтът свършваше в него, за да спре човека там където природа и религия създават усещането за гостоприемна вечност на душевна хармония. Въпреки в средата на гората, построен върху склон, този манастир не се гушеше като мнозина свои български събратя. Той се извисяваше с величественост и красота, а сякаш от него извираше висок заснежен връх, който слънцето докосваше с нежната си ласка и превръщаше снеговете на шапката му сребърно-златиста природна енигма.

Противно на очакванията на спътниците ми, пред манастира нямаше нито шкембеджийница, нито кебапчийница. Оставих ги да се самозалъгват в разочарованието си, защото четири години по-рано бях тук и проучих хранителния въпрос. Единствената продавалница, която е ситуирана пред главния вход на Светата обител е за сувенири. Но... бъдете търпеливи.

В лоното на манастира е наистина красиво, особено след направената реставрация. Дворът е просторен, сградата е кръгла с четири надземни и един подземен етаж. Стените са варосани в бяло с черни кантове, дървените подпори са лакирани, а вратите на монашеските килии са в тъмна боя. В центъра на двора е огромния параклис, където можете да се помолите и да се насладите на величествени стенописи.

В църквата се продава светена вода. Ще се изумите, но тя не се гребе с кофи и канчета, както на много подобни места, а е бутилирана в пластмасови шишета от половин литър и си има собствен етикет, на който пише: „Светена вода Света рилска обител – за църковни цели“. Което предполага, че явно не става за пиене, но лично аз сметнах да си взема една за замесване на великденски козунаци и обредни погачи у дома.

В манастира можете да видите още Хрельовата кула, която е най-старата постройка там, както и да се насладите на експонатите в музея, като най-забележителен е Рафаиловият кръст, който пленява с изяществото на фината си изработка и говори за огромния талант на създателя си. Можете да утолите жаждата си при една от двете големи каменни дворни чешми, за които се вярва, че имат целебна сила.

А когато излезете от задния вход на Рилския манастир – ще се сблъскате с кулинария в действие. Централно срещу портата е разположена старинна каменна сграда, която изкушава с апетитен аромат малки и големи, българи и чужденци. Нюхът се опитва да познае каква е вкусотията, за която на опашка са се наредили десетки хора и нетърпеливо примляскват и потропват с крак. И ако не видите – няма и да предположите.

МЕКИЦИ – ХУБАВИ БАБИНИ ПЪРЖЕНИ БЪЛГАРСКИ МЕКИЧКИ С ПУДРА ЗАХАР. Те са толкова благоуханни, че по-остър нюх би ги усетил още в манастирския двор. А с всяка следваща крачка изкушението става все по-силно и неустоимо, но както нашата компания забеляза, никой не се опитваше да удържи на желанието да си хрусне тестеното изделие. И пътеводната светлина на вкусната храна веднага успя да подчини и нашата компания, която се запъти към дългата опашка, без да се притеснява от продължителността на чакането. Миришеше като да си заслужава да прекараш и целия ден в очакване.

Мекиците се пържеха на място и директно, още парещи, отиваха в торбичката или салфетката на следващия лакомник. И докато по-скромните хора се задоволяваха с една и две, то имаше семейства, които си взимаха по десетина, въпреки че струваха по 50 ст. бройката, и нямаха търпение да развържат плика, да поръсят с оставената по масите пудра захар и да впият устни в неустоимото изкушение.

Насядали по масите чужденци се дивяха на вредния български специалитет и се връщаха на опашката за втори и дори трети път. А колко е приятно да си хапваш топла хрускава родна мекичка в сърцето на Рила, под нежното слънце, сред планинския хлад и ромола на реката, могат да кажат единствено тези, които са опитали.

За нетърпеливците в близост имаше будка с казанлъшки понички, които смесваха своя аромат на пържено с този на мекиците. Нуждата от сериозно хапване пък можеше да се уталожи в двете заведения, които предлагаха  автентична българска кухня на малко по-надути цени. Предупредиха ни, че поръчката се чака доста дълго време, затова след като „шмугнахме“ по две мекички, се запътихме към някои от рибарниците по-долу.

Въпреки че на изкачване ги огледахме, не успяхме да преценим кой е най-подходящ, затова на произволен принцип спряхме в един от тях. Менюто предлагаше приготвена по пет начина риба, както и традиционните за всеки български ресторант ястия. Вега-тестът, който си правихме наскоро с кипърската девойка отчете, че и двете не разграждаме пъстърва, а мъжът в компанията пък твърдеше, че крехкото и сухо месо на рибата няма да го нахрани. Затова действахме практично – кюфтета, салата, картофки, лютеница и хлебче – само така винаги можеш да си сигурен, че си си поръчал нещо наистина вкусно. Блазе им на онези, които не трябваше да карат и можеха да се насладят и на една бира към всичко това.

След порядъчно преяждане с елементи на „тежко ми е“ и „леле, утре като стъпя на кантара...“ се качихме в колата. Нашето пътешествие продължаваше към Стобските пирамиди, които се намираха на 15-ина километра към пътя за София. Не искам и да си спомням как се изкачват стръмните пътеки към пясъчните образувания с препълнен стомах. Това, което ще запомня е красотата на залеза, прогарящ между най-високите дървета на отсрещния хълм. И хладният планински вятър, който засвири за край един разкошен ден.