Къде и какво да се яде при обиколката на Седемте рилски езера.

В училище в часовете по география все ни повтаряха, че в България няма добре развита тежка промишленост, страната ни е бедна на полезни изкопаеми и свръхценни исторически находки, но нейната сила е в красотата на природата. И ние – малките дечица - седяхме и вярвахме, че сме родени в рая на земята, там където си заслужава всеки турист да стъпи поне веднъж в живота си, за да се наслади на невижданото. Да, повечето от нас се чувстваха богопомазани, а силомерът на националната гордост вдигаше показатели до огромни висини щом се заговори за България като туристическа дестинация.

После броихме до 12, повозихме си балните костюми в лъскави коли и всеки тръгна по своя път, за да види истината и да позволи на реалността да строши същия онзи силомер на национална гордост под формата на спукана гума в някоя пътна дупка, сметище насред природен парк, изсечена за строителство гора или хотел – бълващ отточните си води директно в морето. Да – силноразвита тежка промишленост си нямаме, не се гордеем и с леката си особено; нямаме си богати находища на полезни изкопаеми... Общо взето – нямаме какво да покажем на децата си, че и те да могат да усетят онази родолюбяща гордост, която палеше манипулативните ни ученически мозъци.

С подобни мисли стоях пред стенната карта на България и се чудех къде искам да отида с годеника си в тридневната отпуска, с която разполагахме от 25 август. Идеята беше хем да си починем от натовареността на ежедневието и шума на столичните улици, хем да се порадваме на девствена природа, хем да се насладим на месна кухня, която да създаде допълнителни позитиви на екскурзията и да подпомогне професионалното ми развитие. Черноморието автоматично отпадна с ниската си хигиена, нечистата морска храна и задължителните шумове от близкия клуб. Отпадна също Дунавската равнина, където няма блазнещи окото природни картини, Северозападът, който до болка познаваме, Подбалкана, където многократно сме били и планинските масиви около Калотина, които ни се видяха твърде близо до София и твърде наситени със сръбска скара и мазни меса за топлите дни, които обещаваха синоптиците. Изведнъж се сетих коя е нашата дестинация – Седемте рилски езера.

Преди осем години бях натрупала оскъдни впечатления за района от двудневен декемврийски престой в хижа Ловна, която се намира на 40-тина минути път пеша от лифт Паничище. Спомените ме накараха бързичко да отхвърля мястото като подходящо за тридневно човешко съществувание, различно от палатков лагер. Близки до нея са хижите Вада, Скакавица и Пионерска, като последната ни грабна с наличието на собствена столова и ресторант, подновени матраци и дограма и същите цени както и в останалите хижи в околността. Резервирахме и потеглихме.

На 25 август 2014-а година по обяд „акустирахме“ в Пионерска. Тя е масивна комунистическа триетажна постройка, до която води планински асфалтов път, а лифт Паничище е само на 5 минути пеша от нея. След отключването на стаята, наета със собствен санитарен възел, двамата с мъжа ми констатирахме, че мястото най-общо казано „става“. Хвърлихме багажите, сменихме дрехите и потеглихме да изпълняваме първа точка от плана за деня – да обядваме.

АКО ПЛАНИРАТЕ ДА СЕ НАХРАНИТЕ КАЧЕСТВЕНО В РАЙОНА, НО НЕ РАЗПОЛАГАТЕ С КОЛА, ВЕЧЕ ИМА ПРОБЛЕМ. Обещаващия иначе ресторант на хижа Пионерска представлява сравнително посредствена столова с беден асортимент. Човек може да намери супа, салата, хляб и скара, които да хапне набързо, но не и да си поръча нещо различно. Искахме да опитаме местна гозба, затова решихме да си направим разузнавателна разходка.

Традиционното ястие тук е БОБ ЧОРБА С МАНАТАРКИ, ни обясниха само 500 нагоре по пътя за лифта, но при все, че е така емблематична манджичката може да бъде намерена на едно единствено място наоколо без да се пали кола. Манатарките наистина растяха из цялата борова гора, която ни заобикаляше. С гъбарските си познания можех да разпозная и масловки – толкова много, че всеки запален гъбар би могъл да запаси семейството си за зимата само с обиколката на терен с около 20 метра диаметър. Имаше всякакви гъби – ядливи, шарени, красиви, отровни... Гъба до гъба и всички те придаваха завладяващ аромат на гората, който се смесваше с мириса на смола, за да се получи автентичния дъх на месността. За хората, които не познават гъбите, предприемчиви търговци ги редяха в сушен, маринован и пресен вариант, заедно с горските малини и къпини, които се продаваха свежи или на сладка и компоти отстрани на асфалтовия път към лифта. Както на почти всяка туристическа атракция в България, така и тук, търговия и туризъм вървяха в своята типична родна симбиоза или иначе казано крачейки сред природата човек разбираше от крясъците на уличните продавачи, че 8 лв са 300 грама сухи манатарки за чорба, 5 лв. е бурканчето с мариновани, а свежи плодове, брани из околността и поднесени в чашка от 250 мл ще получи за 2 лв. (или според другия търговец – 1,5 лв.).

   Заслон Малката Юрта (многократно бяхме предупредени да не го бъркаме с Голямата Юрта), където ни пратиха за прословутата боб чорба с манатарки се оказа в самия двор на хижа Пионерска. Каква ирония. Втренчени в прозореца на стаята си, ние изчакахме на уютна дървена дворна маса да бъдем обслужени. Оказа се обаче, че меню няма. На входа на „юртата“ е изнесена черна ученическа дъска на която пишеше многозначително с тебешир и трудночетлив почерк:

Салата

Скара

Боб с манатарки

Цедено мляко с горски плодове

Това беше менюто, но след като видяхме внушителните размери на казана, в който се блиндикаше боба и количеството на супата в него с все мазните пръстени нагоре по стените на съда, преценихме, че е поне на 3 дни и се преориентирахме към скарата в лицето на тройка кебабчета с 2 филийки хляб. Ако човек е гнуслив, може да си умре от глад тук, а за да яде спокойно, трябва да притвори едното си око докато се приготвя храната му. Приборите се мият в повечето случаи на външна чешма със студена вода, а за да се спести мъката по почистването на мазни петна от посуда, тя е хитро заменена с пластмасова за еднократна употреба. Което честно казано само ме зарадва.

Хапнахме набързо и потеглихме към точка 2 – разходка до хижа Ловна с идеята да проверя дали неприветливото състояние на мястото се е променило за последните осем години. Още на асфалтовия път се виждаха табели – „спане хижа Ловна – 12 лв“, „хижа Ловна – скара, супи“ и „хижа Ловна – 30 минути“ (последната вървеше и с указателна стрелка). За кашкавалените туристи се предлагаха високопроходими джипове, като явно с тях се стигаше за 30 минути до целта, защото на двамата младежи в наше лице, които всеки свободен миг са в движение из някоя гора, без да бързаме, но и без да се бавим, ни отне около час.

НЕ ЗАВИЖДАМ ОНОГОВА, КОМУ СЕ НАЛОЖИ ДА ПРИХАПНЕ В ЛОВНА. Сигурно така би формулирал изречението си поета, изпаднал в нужда да намери храна и подслон на това място. Около хижата е много красиво – огромна равна поляна свършва от една страна в борова гора, а от другата слиза към студена горска река, чиито водни танци смесват шума си с песента на птиците. Не е нужно да разваляте тази идилия с влизане в Ловна. Ако някой все пак успее да ви придума да се спрете на някоя от услугите, предлагани от хижата, то помнете, че сигурно е нейн агент под прикритие.

По обратния път към Пионерска успяхме да научим, че в хижа Скакавица стабилна храна също няма да намерим, а и вървенето пеш до там ще отнеме поне час и половина в посока от Пионерска. За сметка на това по същия път след отбивката за Скакавица се намира почивна база Зелени преслап, която има по-големи шансове (но не и 100-процентови) да задоволи леко принизените кулинарни търсения на туриста.

Решихме да не рискуваме. Запалихме колата и не спряхме докато не стигнахме до обещаващия вид на триетажна масивна реновирана постройка, която се намираше от ляво на около 5 км. надолу по асфалтовия път към Сапарева баня. Колата ни бе самотен пришалец на огромния паркинг, а огладнелите от чистия въздух муцунки вече преглъщаха при вида на типичен български ресторант с пана и фолклорни орнаменти по стените и рога от дивеч на полюлея. Това се оказа ремонтираната хижа Гюндера – бивша почивна база на пернишките миньори. Чисто, спретнато, уютно – мястото ни допадна от влизането. Менюто не беше с дебелина на тухла четворка, но имаше сравнително разнообразие, което ни спря на обща поръчка на свинска вратна, пържени картофки, овчарска салата, малко представители на скарата и палачинка за десерт. Цените бяха същите като в столичните заведения от среден клас, а храната бе наистина вкусна. Нощувките и предлаганите услуги струваха колкото тези в Пионерска и дори леко съжалихме, че не сме открили мястото по-рано. Спасихме положението откъм храна – това бе важното!

26 август 2014 година – слънцето изгря още в 6 сутринта, така ярко и натрапчиво, че направи безполезни опитите да скрием очи под възглавниците. В 9 вече беше високо в небето за нарицание на всеки поспаланко. Раниците бяха събрани – малко топли дрешки, аптечка, фенери и ножче, 1,5 литра зелен чай, 1,5 литра вода, 4 банана и 100 грама орехи. Не се вслушах в шеговитите препоръки на моята половинка да заменим бананите с кюфтета, а орехите с картофки, защото ни бяха казали, че в хижа Рилски езера определено има богат асортимент на храни и напитки.

За всеки турист, отиващ за сефте към езерата трябва да се вметне следното – има две хижи в близост една до друга. Това са Рилски езера и Седемте езера. И докато първата е луксозно здание с голяма столова, климатици и скъпи удобни легла, то втората е занемарена постройка, която се използва като заслон. Така че внимавайте къде казвате че отивате, за да не се озовете пред затворените врати на каменния пазител на Рибното езеро.

В района има още една уловка, а клъвналите на въдицата рибки видяхме лично с очите си. Ако отивате да разгледате Седемте рилски езера, не се надявайте, че джиповете, които предлагат разходка около тях, ще превърнат тура ви в своеобразно българско сафари. Само няколко километра по-нагоре от образуваната им по подобие на таксиметрова стоянка застава се забранява преминаването на МПС, освен на машините на планинските спасители. Затова ако решите да се възползвате от услугата за „кашкавал туристи“, ще се окажете паркирани в средата на нищото и ще получите едно „довиждане“ след като си платите за неприятното возене. А на мястото, където се спират джиповете, има страхотна панорама към возещите се с лифта пътешественици, отиващи да видят красивите езера.

Затова или тръгнете пеша по стръмната пътека, която води към хижа Рилски езера (ще ви отнеме около 2:30 часа ходене) или си платете 10 лв. за билетче за лифт (както направихме ние) и само след половин час живописно изкачване ще се намирате пред хижата. Разбрахме, че в почивните дни се предлага и разходка около езерата с мулета, но подочухме, че и тук имало някаква уловка. За нея не можем да гарантираме, но ви съветваме да разпитате, ако сте се спрели на този вариант.

Още със слизането от лифта усетих, че късите панталонки и потничето, на чиито очертания планирах да изгоря днес, са абсолютно нелепи за ситуацията. Топлото слънце и безоблачното небе, които ни махаха за изпроводяк от Пионерска се бяха превърнали в облаци със студен пронизващ вятър, който ни накара да извадим от раницата сериозни панталони и дебели блузи.

Прехода от хижа Рилски езера през Седемте езера и обратното връщане на изходния пункт отнема около пет часа, а километрите които ви очакват са около десетина, затова се запасете добре. Помнете – ИЗ ЦЯЛОТО ТРАСЕ ИМА САМО ЕДНО МЯСТО, ОТ КОЕТО МОЖЕТЕ ДА СИ НАЛЕЕТЕ ПИТЕЙНА ВОДА, ЗАТОВА ПО-ДОБРЕ ПРЕГЛЪТНЕТЕ ТЕЖЕСТТА НА ПЪЛНИТЕ БУТИЛКИ И СИ ВЗЕМЕТЕ ПОНЕ ЛИТЪР И ПОЛОВИНА. Храна из път естесвено няма, затова Рилски езера е последният ви шанс да заситите стомасите преди дългия и изморителен преход.

Тук цените са завишени, но не и фрапантни. От бара можете да си грабнете насъщен кроасан или нещо друго в опаковка за прихапване на крак. Столовата работи уж целодневно, но изобилието от храна е при вечерното готвене, затова в останалата част от деня рискувате да попаднете на нещо старо. Сгряването с чай преди началото на същиския туризъм също е добра идея, но друга важна за случая информация е, че в първите километри от трасето няма един храст – т.е. не се разсядвайте на бира и изобилие от течности, защото ако се наложи да си излеете природата наоколо, ще изглеждате като черна мравка в бяла тепсия.

Пътеката покрай седемте рилски езера представлява своеобразен кръг, който минава около всеки от циркусите. Тръгвайки по по-разумния вариант – първо през Бъбрека, изкачване към Окото и Сълзата, слизане към Близнака, преминаване през Трилисника, Рибното и (евентуално защото има отклонение от пътеката) Долното, се очаква да сте си направили хубава шестчасова разходка без бързане на едно от най-красивите места в България. Първоначално ще се сблъскате с острото изкачване на малък хълм, но веднага от него ще видите вляво  тъмната сянка на Долното езеро. Макар и доста далеч, красотата му гарантирано ще ви окрили, за да продължите напред по пътеката.

Демотивиращо изглежда движението на хората в равната тепсия под Вазов връх. Колкото по-проницателно се взрете в далечината, толкова по-сигурно ще виждате монотонно множество от хора, които продължават да вървят напред и напред по една сякаш никога несвършваща равнина. Острите зъбери на Рила, ограждащи края на този пълен с туристи свят, изглеждат като недостъпна химерична цел, но точно когато ви се струва, че вървите сякаш от дни по добре очертаната пътека, ще успеете да видите, че пътят ви минава именно през един от тези високи и сякаш непосилни за човешкия крак исполини, който се издига внушително на хоризонта, а телесните миниатюри се влачат по него в редичка по един като на някой документален филм за тибетски монаси. Е – и вие отивате натам и само след няколко часа ще бъдете горе, колкото и невъзможно да ви изглежда. Всичко е оптическа измама.

Сега не знаете, но на около пет минути ходене вдясно от вас, спокойно сгушено в дълбокото си 34 метра корито, си почива Бъбрека. Ах, колко е красиво това езеро с размери, който карат човека да се усети като миниатюра! А представата за мащабната дълбочина провокира тръпки на страхопочитание към застиналите води на тази природна идилия. Там е и едно от красивите местенца, където можете да похапнете донесеното от вас, но не се престаравайте, защото вашата разходка, макар и стабилна до тук, тепърва започва и ще ви трябват още бая запаси от храна и вода.

В края на Бъбрека, когато вече сте закачили крилете на еуфорията на раменете си и усещате как всеки миг ще полетите, ще се изправите в началото на т.нар. Стръмна пътека (в нейното начало е и единствения извор, откъдето можете да си наточите вода по трасето), която не бива да ви плаши с името си. Още по безкрайна изглежда тя, защото върху й пада сянката на високия връх, който ще превземете. Само няколко минути след тръгването по наклона сами ще се убедите, че преходът не е душеизваден, а след четвърт час пред вас ще се разгърне и уникалната хубост на Окото, където можете да си направите и втори хранителен лагер наред със селфитата и заслужената отмора, която зарежда очите и ума с незабравими за цял живот природни картини.

Истинското съвършенство е на върха, когато след 40 минути бавно ходене с почивки за нормализиране на пулса, се озовете първо пред Сълзата, а няколко крачки след това - на самия връх на света. От него се виждат и седемте езера така разпростряни, че широкообективният апарат няма да ви помогне да ги съберете на един фотос. Тук човек не мисли за храна, а немее пред съвършеното изящество. Тук се чуват освен ударите на сърцето, примесени с песента на вятъра и крясъците на скални птици, а умът се чувства безсилен да осъзнае пълнотата на картината. Аз още я виждам вечер, когато отпусна глава в леглото и затворя очи. Заслужава си човек поне един път в живота си да бъде там. Там, където гледката е по-всеобхватна от фантазията и там, където планината има тотален превес над всички тленни хорски сетива.

Слиза се по по същия път покрай Окото, но след това не завивате за Бъбрека, а продължавате на дясно към останалите четири езера. Тук вече ходенето се превръща в детска игра, защото няма нито остри върхове, нито смазващи психиката с мащабността си поляни. Приятната горска пътечка се вие последователно около Близнака, Трилисника и Рибното езеро, като в края на третото можете да седнете на външните масички на хижа Седемте езера и да доядете каквото ви е останало, защото вече сте на финалната права. Не си позволявайте обаче да останете без вода. Все пак имате в най-добрия случай около час трамбоване до хижа Рилски езера и то ако решите да не слизате към Долното езеро, а да му се полюбувате отстрани.

В края на прехода на мястото на бананите и орехите в багажа ни се бе настанила умората и подмолното желание да хапнем нещо, расло на кокал. С тези си мечти влязохме в топлата столова на Рилски езера, където вечерята бе в разгара си. Огромна група от немски пенсионери, които гледахме да препускат със завидно темпо из Рила от идването ни вчера, бе заела всички места по масите и доволно си хапваше. Разгледах предложените храни за обща култура. Картината наподобяваше ученическа столова, а също ми напомни и за войнишките кухни от американските филми. Взимаш си поднос, редиш се на опашка, казваш какво да ти сипят, взимаш порцираната храна, плащаш и носиш на масата. Имаше различни меса, гарнитури, салати и гозби, които в типичните за столовите метални тави поубиха част от апетита ми. В завършек металните чинии, лош спомен от детската градина, и липсата на места за сядане съвсем ме отказаха да се нахраня именно тук.

ГЛАДЪТ Е МАЙКА НА БЪРЗАТА КРАЧКА си тананикахме докато слизахме по пътеката под лифта, гордо взели решението да се смъкнем на крака до хижата, а не с „метално превозно средство на въже с целогодишно отворен гюрук“. Когато се паркирахме пред Пионерска бе вече 9 часа, а целия преход направихме с минимален разход от по 2 банана и 50 грама ядки на човек. Затова отново решихме да се разтърсим за заветния боб с манатарки.

Яхнахме металния кон, символ на Перник – иначе казано Голфа – и се озовахме във вилна зона Паничище, където много от хората, които срещнахме покрай езерата, привършваха със своята вечеря. Ето това е мястото за ядене в района. Не искам да споменавам името на хотела в чието заведение попаднахме, защото беше просто един от многото. Човешки цени и мега вкусна храна – няма какво повече да се каже, освен да притуря, че не очаквах специално към Овчарската ми салата супер вежливия сервитьор да ми донесе оливерник със зехтин Extra virgin и балсамов оцет.

На другата сутрин с носталгия си пренесохме багажа в колата. За днес планът беше по-прост – никакво ходене, защото краката отказваха да работят, а плацикане в топъл басейн и излежаване на слънце. На фона на дъждовното лято хванахме най-хубавия ден за плаж. Оказа се, че в Сапарева баня не е трудно да се намери басейн с минерална вода, удобен шезлонг, чадър, сауна и джакузи за общата сума от 5 лв. на ден. Ние се възползвахме от един от многото семейни хотели, който предлагаше също и кухня. Какво повече можехме да желаем от една набързо скалъпена тридневна екскурзия освен топъл завършек под безоблачното небе и сред чистия въздух на рилските борове. Тук някъде надеждата, че един ден ще има с какво да разпаля патриотична гордост и родолюбие у децата си започна бегло да се възвръща.