Тайните на едно място, където се преплита история, митология, легенди, истини и хубаво вино.

От Древността до наши дни една напитка заема особено място в човешкия живот. Изключвайки жизненоважната за всяко оцеляване вода, се извисяваме до онази глътка, която докосва сетивата, сгрява крайниците и обостря чувствителността на душата – а именно виното. То е течността, която се разлива от незапомнени времена при рождения и погребения, при важни събития в живота на човека, при обръщане на хората към боговете. Древни и модерни религии придават на напитката особен смисъл, обяснявайки, че тя е връзката между човешкото и божественото. В християнството виното е наричано „божията кръв“, древните гърци го смятат за течността, поддържаща безсмътрието, римляните са вярвали, че то ги дарява да с свръхестествени сили, които им помагат да вземат трудни решения, да се справят с тежки премеждия.

Виното е най-ритуалната, но и най-човешката напитка. То е част от древния и съвременния живот, скрило в себе си мистиката на легендите и благоприятното въздействие на реалността. Това е питие за ценители, за хора, които умеят да чуят сетивата си, защото насладата, която нежните му сокове даряват е така многопластова и силна, че само онзи, който успее да се вслуша в трепетите на сензитивността си, ще я оцени изцяло.

А коя е Бендида? В редица текстове, описващи бита на траките, тя е богиня-девица, покровителка на лова и виното. Сведенията за нея са сходни с образите на други богове, закрилници на виното, за които се счита, че са една и съща личност – Бакхус, Дионис, Загрей, Либер и Сабазий. Името на Бендида обаче не се среща така често в историческите документи, затова за нея се смята, че е една от проекциите на винените богове и жената-ловец – Диана. Дори и сричките в името – „Бен“ от „Бакх“ и „Дида“ от „Диана“ също дават тема за разсъждение на историците коя е митичната девица, обитавала земите на юг от Средна гора още II хилядолетие преди Христа.

Не винаги истината може да се види с очи, да бъде доказана от неопровержими документи и да бъде потвърдена от логичната наука. Понякога фактите се крият дълбоко в земята и могат да бъдат усетени само чрез силата на човешките възприятия. Затова в днешното си пътуване ще поспрем при съвременната Бендида, която може би се намира на пътя на своята предшественичка и кръщелница, пред която са се прекланяли траките. Именно тя е покровителка на първата серия вина Бендида на фамилна винарна Портеви.

Фамилна винарна Бендида се намира в покрайнините на село Брестовица в непосредствена близост до лозята. Преди селото при разкопки е открита тракийска могила, свидетелство за древни ритуали преди повече от три хилядолетия. Типично за пловдивския район, около могилата, чиито връх след проучвателната дейност липсва, се стелят хиляди декари лозя, сякаш в чест на Бендида. Не е тайна, мястото е изключително благоприятно за отглеждането на грозде заради специфичния си климат – мека зима и жарко лято, както и благодарение на равнинно-планиския терен, върху който лозите проспериращо виреят. Тук всеки наследник на богинята ревностно отглежда своите лозя и естетически се наслаждава на прочувствената продукция, излязла от ръцете му. Тук думата „наздраве“ е своеобразен еквивалент на „добро утро“ или „здравей“, а хората умеят да се наслаждават на напитката в чашата си, като едновременно ценят нейната багра, плътност, вкус и влияние върху тялото и душата.

За да бъде тематичността на гостуването ми във фамилна винарна Поретви още по издържана, то се случи на връх Трифон Зарезан – 14 февруари 2014 г. Вече познавах три от вината, излезли иззад студените стени на каменното здание, но имаше още въпроси, още несподелени вкусове, още неоценени аромати. Усещах, че в този дом на виното ще видя и усетя красота, достойна за възприятието на боговете.

И тя се появи още с пристигането ми в селото – едно пролетно слънце, нетипично за българския февруари галеше кожата. Чуваха се песни на птици, а хоризонтът приличаше на едно безкрайно лозе. Всъщност лозята бяха стотици, но парцелите се сливаха в равно безбрежно море от сухи още чепки, под които вече бе избоила зелена трева. В края на черния път, на който стоях се появи домакинята – Антонина Портева – жена на средна възраст с благо кръгло лице и особена жизненост. Идваше да ме посрещне и да ми представи плодовете на труда на своето семейство.

„Хайде, хайде, насам“, подкани тя с ведра усмивка и нетърпение да ни представи избата.

Още с прекрачването на прага се озовах в хладно каменно помещение, чиито усои контрастираха на топлото вън време. А от ляво – пет огромни, извисени до тавана цистерни, пълни с вино. Усмихнах се. Точно преди да се появи господин Методи Портев, собственик на избата, и да ме посрещне така, както трябва да го прави всеки винопроизводител – с празна чаша и въпрос от кое ще желая за начало. Само мисълта, че ще имам възможността да опитам от всичко успя да улесни решението ми. Исках да започна с типичен български червен сорт, затова се спрях на рубина.

„Сипи си“, подкани ме мъжът, като ми посочи огромния метален съд, в което имаше хиляди литри от желаното вино, а в дъното – елегантна малка канелка с винтил. Беше уникално – течността потече плахо от чучурчето, завихри се и с традиционното енергично и жизнено бълбукане започна да пълни стъклената чаша. Толкова се наслаждавах на момента, че завъртях канелката чак когато в си бях наляла повечко от приетия за естетичен минимум. Хайде, на Трифон Зарезан е простено.

Към компанията се присъедини и младата дъщеря на Портеви – Елизабет, която родителите гордо представиха като технолог на избата. Излязаохме в задния двор, където оркестранти радваха слуха с народна музика.

„Виж сега, обърна се към мен Портев, докато се опитвах да преценя точния цвят на виното под светлината на открито. Когато завъртиш течността в чашата, по стените й се отлагат вертикални следи, които се събират в капки и бавно се спускат надолу. По тях се познава, че виното е с висок алкохолен градус – над 12%. 

Колкото до усещането, още преди да отпия от чашата, само по аромата усетих, че си имам работа с много сериозно вино. Първата глътка предизвика изблик на еуфория. Езикът се допря до тежък, леко сух и силен еликсир, който веднага го прилепи за небцето. Въздухът от бузите окисли течност, която сякаш оживя, преди да пренесе хладнината си в цялото ми тяло и да накара порите да настръхнат. А за финал дъхът ми разкри деликатен комплекс от плодови аромати, в които успях да различа боровинка и къпина.

В подземието на избата 30 дъбови бъчви търпеливо чакаха моментът, когато отлежаващата в тях напитка ще се превърне в шедьовър. Разбрах, че са специално поръчани, като едната част са от американски, а другата от френски дъб. Тук се намеси младата техноложка, за да обясни разликата. „Ние ценим качествата на двата вида дървесина. При отлежаване в американски дъб виното придобива по-интензивен аромат с аромат на ванилия, вкусът е по-пикантен и маслен. Френските бъчви отделят по-меки танини, заоблят вината, като им придават по-фини аромати на подправки и усещане за сладост“

Интересуваше ме още нещо. Защо в един богат винарски район, където всяко домакинство можеше да се нарече винопроизводител, едно семейство бе така окрилено от идеята да се занимава със същия поминък, въпреки ограничените ресурси, с които разполага. Тук си сипах каберне и се обърнах към инициатора – Методи Портев. Като истински джентълмен, той прецени, че разговорът ще се води най-добре в средата на домашното им лозе, откъдето с поглед се обхващаше малката изба в пълната й цялост.

„Наистина, тук всеки може да прави вино. Но моите корени и моята история също са тук. Тази изба е построена от дядо ми още в началото на тридесетте години на миналия век. Тя е част от моя род, тя е смисълът на живота на предците ми. Минаха години докато се заема да възродя това място – трябва много вяра и усилия за такова начинание. През 2006 г., когато реших да реализирам мечтите си, от всичко тук имаше само постройката. Но днес вече нещата се получават, нареждат се. Не целя да произвеждам огромни количества, в най-добрия случаи ще ги удвоя в сравнение с днес, но това пак е малко. Залагам на качеството. В България има достатъчно хора, които не се интересуват от цената, когато в чашата им има наистина хубава напитка. И семейството ми работи, за да им я даде. Това е, което ще продължим да правим, без да се стремим към забогатяване или главозамайващо разрастване на бизнеса. Така е достатъчно, така е човешко.“

Радост бе да чуя и за бъдещия проект на Портеви – да направят дегустационна в типично български стил. Ей така, на открито – с изглед към лозята и на броени метри от бъчвите с грозде. Семейството планира в типично българска атмосфера, лишена от модерния днес лукс, всеки ценител да има шанса да избере онзи бакхусов сок, който най-много допада на предпочитанията му.

Надявам се идеята им да се реализира, защото с огромно удоволствие бих застанала върху земята, по която според легендата се е разхождала Бендида, и бих опитала отново благоуханните и тежки вина, с поглед, вперен в морето от лозя. И бих вдигнала тост за всеки, който е успял поне за миг да се наслади на божествените гроздови еликсири, произведени в нашата страна. Наздравицата бих споделила и с всички българи, които чрез плодовете на родната земя съумяват да дарят божествено вино на сънародниците си. Драги, дано имаме шанса да седмем на една маса и с усмивка да споделим звъна на стъклото.