Защо всички трябва да се хранят заедно и да почитат най-възрастния на масата?

Уважението към насъщния хляб и старите хора са изконни човешки ценности, на които учат множество религии по света, а обществата, от древността до наши дни възпитават децата си в правилния светоглед към храната на трапезата, обичта към семейството и вслушването в думите на по-старите роднини. Пълната чиния не е просто лукс, нито претрупаната софра. Това е крайният факт от труда на хора, завоюваното право на наслада след положен труд, чрез който да заслужим залъка, който слагаме в устата си.

За всеки самозабравил се, приемащ за даденост залъка; за всеки, непотрудил се да си спомни колко усилия са необходими на хората, за да стане храната факт и за всички онези, които се тъпчат охолно, неспомняйки си, че в този момент и в това настояще стотици люде по света изнемогват от глад и мизерия е следващия поучителен разказ. Това е една притча на нашия съвременник – израелският писател от палестински произход Джериес Авад, който предава мъдрост чрез кратки разкази:

Живели си добре тричленно семейство – баща, майка и малкият им 3-годишен син. Не страдали от немотия, от липса на занаят и неразбирателства. Всичко вървяло спокойно. Бащата на мъжа вече бил старец на преклонна възраст и като такъв, трудно се грижел за себе си. Мъчно се движел, започнал да недовижда, дори не можел да отиде за хляб и едно елементарно ястие да си сготви. Прижаляло му на мъжа за човека, който го е отгледал и след кратко съвещание със съпругата си, решили да го вземат у дома си, за да могат да му помагат.

Дошъл дядото при тях. Ходи трудно, почти не вижда, ръцете му треперят. Когато седне на трапезата със семейството – я чаша с мляко бутне, я вилица изпусне. Скоро започнал дори да не си улучва чинията. Почти не минавало вечер, в която да не супи посуда, да не направи всичко около себе си в трохи. Жената дори се отвръщавала, че с беззъбата си уста мляскал, за да може да преглътне къшейте хляб. Младите започнали да се сърдят за неразборията, а старецът все сядал с нежелание на масата и след поредния скландал си ставал с насълзени очи и отвал в стаята си.

Скоро го настанили на отделна маса в ъгъла на стаята, където всичко му сервирали в дървени купички, за да не може да ги счупи. Ядял възрастният човек, откъснат от семейството си и прокуден в кюшето, а под сините му старчески очни пердета все треперели капки, които всеки момент ще бликнат.

Един ден, докато семейството се хранело – мъжът и жената на голямата маса, а дядото – в ъгъла, родителите видели, че детето им си играе с дървени кубчета на пода до тях. „Какво правиш“, попитали го те?

- Уча се да готвя храна в дървени панички, та един ден, когато и вие остареете, да мога да се грижа за вас.