С много вино и мезета,  хоро, жива музика и добро настроение пловдивчани отбелязаха празника на лозарите и винарите.

Красиво е да станеш свидетел на автентичен български ритуал, такъв какъвто са го извършвали нашите предци – спазвайки стъпка по стъпка етапите на тържеството, съпътствани с традиционните народни песни и танци, обредните гозби и суетата в народни носии. Красиво е, но и все по-трудно да попаднеш на място, където битът и културата на нашите баби и дядовци е запазила тържествата непроменени от векове. Аз имах честта да бъда в точния ден и на точното място, за да се слея с тази красота и българщина, макар и малко попроменена, за да съчетае народното и модерното в един пищен празник на виното.

Денят е 14 февруари, годината – 2014. А колкото до мястото – китното многолюдно село Брестовица, познато с факта, че в него всеки притежава лозя. По официални данни земите му тъпчат 3333 души, а в прилежащите му територии се отглежат десетки хиляди декари насаждения с грозде. Дори и от центъра на селото в далечината се вижда град Пловдив (който е само на двайсетина километра), а всичко останало в близкия хоризонт са лозя. Затова и денят на Трифон Зарезан е приет за официален празник на Брестовица.

На 12 февруари (два дни по-рано) имах честта да се запозная със семейство Портеви и тяхното вино Бендида. Продукцията на фамилната изба ме грабна с високото си качество. Докато поздравявах производителите за радостта на духа и тялото, която се лее от стъклените бутилки, те ме убедиха, че е задължително за човек, който харесва вина и е ценител на българската култура да посети празника им. Не ми трябваше много убеждаване, за да се съглася да отида, предвид още, че годеникът ми е прекарал много лета в селото, където родителите му имат вила. Светът е малък, нали?

Въпреки факта, че сме средата на февруари, природата бе решила да развали автентичността, като не се зарязва лозе в сняг, а напротив – във вече избоила зелена трева, нетипична за най-студения иначе месец от годината в България. И докато магистрала Тракия изискваше повишено внимание заради падналата мъгла, то веднага щом слязах от нея, се озовах в една пролетна реалност, типична за началото на месец май. От дясната ми страна се гушкаха китни селца, а от ляво – всичко до далечните върхове на Родопите бе засадено в лозя. От тях се носеше песен на чучулига, а слънцето бе така силно, че го усещах как жари челото ми през предното стъкло на колата.

Г-жа Антонина Портева ми бе обяснила, че трябва да карам само по пътя за селото и малко преди да вляза в него, ще видя множество паркирани коли на хората, които зарязват лозята. Бях придружена от годеника си, който е атрактивна личност за Брестовица, защото (както мнозина заключиха) – Стеф е единственият човек, живял някога на територията на селото, който не пие. Под „не пие“ искам да кажа, че в устата му не е попадала и глътка вино, въпреки множеството опити от моя страна да го накарам да дегустира едни от най-качествените бакхусови напитки, произведени в България.

11 часа, 14 февруари, лозята преди селото на около 500 метра от табелата за вход в Брестовица. Очаквах многото паркирани коли, но те бяха наистина „много“. А в лозята от двете страни на пътя празненството бе в разгара си. Десетки мъже, въоръжени с чаши вино, луканки и суджуци и лозарски ножици зарязваха лозята и си правеха традиционните за Трифоновден венци, които се кичат на главата и през врата. За да няма празна чаша и сухо гърло, най-големите производители в селото – винарна Тодоров бяха паркирали в насажденията пикап с 300-литрово буре с вино, около което бяха наредени всякакви месца. Хората минаваха и пълнеха чашите си, вдигаха наздравици, зарязваха клонки и си пожелаваха здраве берекет.

Весела компания си спретна нетрадиционен пикник сред лозята. След като окичиха гижа с гроздове изсушено грозде, няколко домашни луканки и шише с вино, вече подпийналите ербапи приканяха минувачите да вдигат тост с тях. „Ела, момиче, ела да видиш какво се ражда в нашето лозе“ – ми викна вече вдигнал градуса мъж, сочейки към суджуците. „От твойто лозе такова расте ли?“, продължи той, като ме накара да хвана месото от едната страна и ми отряза сочно парче с лозарската ножица. Повярвайте, домашните луканки нямат много общо с тези, които си купуваме от магазина. Бяха някак истински.

„Ела, ела да опиташ от нашето вино“, ме дръпнаха две млади момчета в народни носии и с икони в ръка, които вече бяха напълнили чаша с червен дионисиев еликсир специално за мен. Погледнах влажно – веднъж към чашата, веднъж към колата, която паркирах наблизо и веднъж към полицаят, който продължаваше да спира цялото движение и да изкарва дори и случайните минувачи по междуградския път от колите им в лозята да попразнуват. Полицаят разбра дилемата ми и кимна одобрително. „Наздраве, момчета!“

Тук е моментът да опиша насладата от живителната течност, която се разля във вените ми. Стипчивите нотки на виното прилепиха езика към небцето, разходих глътката из бузите, за да усетя силата й и след преглъщането издишах аромат на горски плодове и тежко вино. А над мен, в красивия февруарски ден слънцето вече се бе заело да се погрижи за зимния ми загар като препичаше оголеното лице, раменете и китките. Песента на чучулигите се смесваше със звуците на заглъхващия оркестър около бурето на Тодоров, а докъдето погледът стигаше, се простираха светлокафявите още голи пръчки на лозята и зелената трева, която създаваше илюзията, че се намирам в друг сезон. Но знаех точно къде съм – в моята родина, в България.

Оставаше само да паркирам колата в селото и да се отдам на наваксване, което да ме впише в общата картина. Страхотен план за деня.

С леко притичваща крачка, хванала любимия под ръка, устремено се приближавах към фамилна изба Поретви, която се намираше близо до лозята. Трепнех в очакване да видя откъде идва елегантният и тежък рубин Бендида, който опитах преди два дни, когато се запознах със собствениците. Хората, с които се разминавах по наклонената селска улица изглеждаха като изляти от калъп – с вино в ръка, окичени с лозови пръчки, усмихнати и видимо нетрезви. Лекият топъл ветрец носеше на талази енергия от щастие и добро настроение, а народната музика звучеше от всеки двор.

Избата се оказа в стара каменна постройка, където преди по-малко от десетилетие собственикът Методи Портев почувствал, че иска да продължи традицията на рода си. В подземието бяха наредени бъчвите, а на първия етаж се намираха цистерните за съхранение на готовата продукция. Представете си какво удоволствие е да разполагате с една винена чаша и правото, дадено ви лично от собственика, да си точите директно от огромните съдове с различни реколти на мерло, каберне, рубин и мавруд. Човек се чувства едновременно малък, но и весел. При отвъртане на канелката се чува онзи специфичен бълбукащ звук, а чашата жизнено се пълни с плътна на цвят и благоуханна напитка. Ароматът на избата, специфичният хлад на помещението и излъчването на камъка карат кожата да настръхне и правят небцето нетърпеливо да опита от всяко едно вино именно в тази среда. Любопитният поглед на кученцето Сара сякаш задава въпроса – „Кое вино ти харесва най-много?“.

В задния двор на избата цареше българщина. Богата трапеза, отрупана с всякакви мезета приканяше гостите да прекалят с бакхусовия сок. Отстрани местен оркестър свиреше народна музика, а за капак към него се бе присламчил полутрезвен англоговорящ турист на средна възраст, който се опитваше да направи квартета на квинтет с класическата си китара. Атрактивната картинка от тъмнокож българин с акордеон и официален костюм, прегърнал русоляв северняк с творческо шалче и небрежно поетично облекло, се допълваше от опитите им за съвместно изкуство като „Love me tender“ с елементи на „Лиляно моме“.

Благодарна съм на Методи Портев за следващите мигове от живота, които ми подари. С чаша каберне, за което само мога да кажа „Неописуемо е преди да се опита“, той ме придружи в градината сред домашното си лозе, за да се порадваме на напитката, стъпили върху земята, от която се храни гроздето и застанали под слънцето, под което зреят зърната. До високия и елегантен мъж на средна възраст с добро лице, амбициозен мустак и леки зачатъци на сребро в косите се чувствах като малка принцеса. В тъмния му поглед виждах чаровно съчетание между искреност и решителност, хармония и равновесие. Тембърът му бе плътен и наситен – като цвета на виното в чашите.

Преди по-малко от десетилетие Методи Портев почувствал, че иска да продължи трядицията на рода си - винопроизводството. „За да правиш вино ти трябва сърце“ – издаде той основната тайна на занята си. „Човек не бива да гледа само към печалбата, не бива да се стреми към планини от богатства, към бърза възвръщаемост на вложенията.  Трябва ни толкова малко, за да бъдем щастливи и толкова малко, че да подарим щастие на другите. Семейството ми го прави като дава шанс на хората да се насладят на наистина качествено вино, да опитат комбинации от вкус и аромат, който да зарадва сетивата, да стопли душата. Ако не си алчен и правиш всичко с любов, разбиране и уважение към Майката Земя, усилията ти ще се възнаградят.“

На сбогуване още една картина ме трогна дълбоко. Методи Портев стоеше на прага на избата с чаша от собствената си продукция, а близкия орех хвърляше сянка върху каменната стена на зданието, сякаш да покаже, че в тази малка семейна крепост се съхранява духа на дълга фамилна история, чиито корени са живи и се намират именно тук. Още за семейство Портеви и изба Бендида.

Бяха минали само три часа от пристигането ми в селото, но вече започвах да се вписвам в общата картинка. Музиката по домовете утихваше, но площадът на селото кънтеше в разгара на празника. „Дръж се, Брестовица, идвам“, беше мисълта, с която се изкачвах по улицата към центъра, за да се позабавлявам на събора.

Такива селски събори помня от детството си, когато видинските села в моя роден край три дни не стихваха от жива музика и глъч. Нямаше човек, който да остане у дома си. Та нали затова е събор – да се съберем. Многолюдните хора‘ се виеха и превиваха, наздравици се вдигаха на всеки ъгъл, а децата се ровеха в пясъка и се тъпчеха с лакомства. Днес вече виждам само празни къщи, а малцината живи бели българи дори не се сещат да си пуснат музика и да приветстват празничния ден. Уви, в родния ми край вече празник няма.

В центъра на Брестовица всичко беше като едно време. Под транспаранта „Честит празник, лозари“ оркестър озвучаваше тържеството.

Пушекът от печащите се кюфтета, кебапчета и пържоли на скара излизаше на демонични талази от всеки ъгъл на площада, за да накара селото да замирише на апетитни мезета, с които си заслужава да се изпие чаша вино.

Две големи шатри, под които бяха разположени масите, приютяваха местни и гости, а уличките встрани оформяха атрактивен панаир за малки и големи. Сред леещото се вино, което човек можеше да си наточи (в повечето случаи дори и безплатно) от големи туби на почти всеки метър в околността, се продаваха захарни памуци, захаросани ябълки, дюнери, понички, пържени картофки, всякакви видове скара, разбира се, сладкиши и сладоледи – цареше общо опиянение. За най-малките имаше надуваеми къщички, батути за скачане, пързалки и катерушки. По-нетрезвите се включваха в игри като „Оцели клоуна с домат“ и „Висиш 2 мин., получаваш 100 лв.“.

Хорото се бе превърнало в своеобразен дрегер, защото привличаше само хора с по-висок градус в кръвта. А масите отстрани приличаха на родословно дърво, където поколенията се събираха предимно по възрастов критерии и се черпеха с домашно вино и купешка скара.

Няма да излъжа, ако заявя, че това бе най-прекрасния ден за мен от началото на годината. Разговарях с много хора, завързах много приятелства, опитах много вина и се заредих с много слънце и добро настроение. И както аз бях поканена на събора, така искам да поканя всички любители на българското да споделят този празник с местните хора в идните години на Трифон Зарезан, да се насладят на народния дух и да се убедят, че традициите и обичаите на предците ни са още запазени в някои райони на страната. А именно тях трябва да поддържаме живи и да възраждаме, да запознаваме децата и внуците си с наследството, завещано им от техните баби и дядовци, от техния народ. Да вярваме, че един ден младите хора ще обикнат отново тези ценности, ще ги почитат и уважават и ще бъдат част от непрекъснатата верига на родната приемственост.