Добрите хора умеят да споделят храната си, а лошите – искат всичко за себе си.

Предлагаме ви един разказ, който най-точно илюстрира къде се корени злото в човека и как с общи усилия и саможертва, всеки може да бъде сит и щастлив. Надяваме се правилно да пренесем посланието, че храненето е изконно право на всеки човек, а да отнемеш храната на ближния, за да заситиш себе си, е не само грях, а и мерило за низките духовни ценности.

Споминал се дядо Методий на преклонна възраст. Добър човек бил през живота си, хората все блага дума можели да кажат за него. Пък и хрисим, мирен, скромен, живеел така че да не пречи на околните и да помага с каквото може. Отлетял духът му към небесните сараи – а там – Свети Петър го чака:

- Добряк си ти, Методий, на мравката път правиш, взимаш от живота само що ти е нужно и грубости към хората не умееш да сториш. Всичко що си направил е било от добро и за добро. Тебе няма за какво да те съдя, ти си за Рая.

- Да пребъде Царството Божие, Свети Петре, но имам една молба – погледнал с жадни очи стареца. Така или иначе вовеки в Рая ще стоя, искам да видя какво е в ада, как така хората живеят във вечни мъчения и какви са тези хора. Интересно ми е, ей тъй – да видя казаните, в които ги варят, уредите, с които ги измъчват, дяволите, които денонощно им причиняват страдания. Само за минутка да надникна, за да разбера защо в ада е така страшно.

Склонил Свети Петър да задоволи любопитството на хрисимия човечец. Допрял пръсти в слепоочията му, а дядо Методий видял как преминава през дъмен тунел и пред него се отварят дветите на пъкала. А там – ни казани, ни дяволи, ни мъчения. Седят наказаните около една маса, отрупана с всякакви вкусни блюда и гледат гладно и освирепяло. Никой не ядял, защото храната била прекалено далече от ръцете на грешните. за да стигнат до нея те разполагали само с две много дълги клечки. Но когато някой се опитал да поднесе към устата си храна с клечките, те се оказвали прекалено дълги, че да ги завърти така, че да успее да си захапе залъка.

Погледал с мъка стареца как хората изнемощявали от страданието на глада и ги съжалил. Но нямало какво да се прави. Сега идвал неговият час да влезе в Рая.

Отворила се портата на Седмото небе, а вътре – хората усмихнати, спокойни и щастливи. Те имали същите клечки за ядене, но всеки на масата хранел човека срещу себе си.