Когато всички се грижат за благото на трапезата, не остават гладни и жадни гърла.

Обичах тази приказка като дете, защото още в невръстните години се намери повествование, което да ме убеди в грозотата на човешкото скъперничество, присъщата стиснатост на малодушниците и непривлекателното поведение на всички онези, склонни да откажат услуга, само за да презастраховат собствения си... (да кажем седалище). Днес вече зная, че Супа от камъчета е френска народна притча, която учи на добродетели и гради ценности у човека. затова и ще я споделя с вас, драги потребители на kulinarno.bg. За тези, които я знаят, нека послужи като завръщане към вярата в един по-добър свят. За тези, които се срещат с историята за първи път, нека разказът бъде учител за човещина.

Годината е 1918, а френските войници, оцелели след сражаването за разгромената Антанта, се прибирали от бойното поле към родните си места. Това били предимно млади момчета, охърбавели от изтезателните военни действия, преживели страхове и неволи. И най-вече глад. Защото повече от година не опитвали майчините гозби, с които израснали, не можели да се насладят на къкрещия боб в домашното огнище.

Но и хората били озверели. Загубили за четири лета мъжете от дома – силната работна ръка, която обработвала земята била на фронта, а по селата оставали жени и деца, които страдали от немотия.

В малко селце, където залъкът бил всекиму ценен, пристигнал млад войник и помолил за храна. Но всички му отказвали, свеждали поглед в земята и продължавали по работата си. Тогава момъкът помолил една баба за голям казан. Старицата му го дала, а войничето седнало на площада на селото, наклало си огън, сипало много вода в казана и зачакало.

Скоро хората се стълпили около него, да видят какво приготвя само с вода младежа. Той бръкнал в чантичката си и извадил два камъка. Пуснал ги във все още незаврялата вода и започнал да обяснява пред множеството.

- Това са вълшебни камъни. Нищо че приличат на обикновени речни късеи, многократно съм се радвал на тяхната магия. Когато човек ги пусне във вода да поврят хубаво, се получава толкова вкусен бульон, че да зарадва сетивата и на благородник. Така супа става от камъни – ще видите всички – помъчлал около минута юнакът, пък добавил – ако имаше и малко зеле, достойна за крале чорба ще стане.

Сетила се една баба, че има няколко зелки, останали в градината си, докуцукала и донесла две от тях, да поврат с вълшебните камъни. А момакът си замрънкал под носа,но така, че да го чуят съгледвачите на странната рецепта.

- Брей, сега, ако имаше и малко телешко... То не супа за крале, а супа за богове да е станала чорбата.

Не след дълго млада вдовица донесла големи телешки кокали с малко месо по тях.

- Ето – и без това вкъщи нямам такава голяма тенджера, че да ги сваря. Мъжът ми някога на кучетата искаше да ги дава.

Отишли и кокалите в супата. Селският пекар запретнал ръкави да омеси хляб – та нали вълшебната чорба щяла да нахрани цялото село според думите на войника. Намерили се също няколко картофа, малко царевица, морковчета – поизсъхнали вече, но и те влезли при камъните. Сакат дядо донесъл главички лук, а селската знахарка дарила за общото ястие ароматни билки.

Само два часа по-късно всички седели на площада и хапвали блажено супата от камъчета, която била наистина вкусна, особено с комат топъл прясноизпечен хляб за притурка. Селяните се съгласили, че тези два камъка наистина са вълшебни и могат да напълнят гърлата на всички. Младежът им ги подарил, заради проявената добрина, а на изпроводяк им заръчал:

- Ето, сега имате истинско вълшебство. Слагате вода, кипвате камъните и супата е готова. Само трябва всеки от вас да донесе това, с което разполага, за да направи вкуса й божествен. Във всяка градина ще се намери малко лук, зеле, моркови, царевица. Все у някоя къща ще има малко месце, а пекарят – да е жив и здрав, винаги може да омеси хляб. Така всички ще сте честити.