Притча на Хорхе Букай за пукнатата стомна, човешките усилия, вложени в направата на един по-красив свят и ценността на водата, даряваща живот.

Водата – онова, от което всички сме създадени. За едни тя изглежда просто напитка, за други – е среда на живот, но за всички, всички, всички на тази планета е жизненоважна течност за оцеляване. Тя е общото между всяка една клетка, съществуваща и съществувала някога на Земята. Тя е основата, заради която всички сме факт, разполагаме с минало, бъдеще и свят около себе си.

Живял някога в едно село отруден мъж със странната професия водоносец. Той бил нужен на всички, защото хората живеели на място, където нямало вода. Били бедни нивите им, в градинските дворове не се отглеждало почти нищо и се залагало само на култури, които могат да се напояват от дъждовете.

Далеч от селото имало извор – с чиста и бистра вода, която всички обичали, но пътят до там бил дълъг, а съсухрената земя около направената от хиляди крачки партина потискала с напуканата си неприветливост. Водоносецът ставал всяка сутрин, нарамвал по две десетлитрови земни стомни и отивал да ги напълни. После пристигал в селото, където продавал съдържанието на всяка от тях за десет жълтици. Така изкарвал прехраната си. Като направел няколко курса за деня, всеки пък разполагал с питейната живителна течност, нужна му да оцелее, а водоносецът се прибирал вкъщи уморен, чакайки изгрева, за да повтори все същата си съдба.

Нещеш ли, един ден, когато напълнил стомните, видял, че едната е пукната. Половината вода от нея изтекла до селото, затова за съдържанието й взел само 5 жълтици. Пожелал да си купи нова стомна, но се оказали така скъпи, че колкото и да работел, нямало да може да си позволи здрава съдинка, с която да се препитава. Затова забързал крачката си, научил се да взима дългото разстояние с тежкия товар почти на бегом, та да може поне да изкарва пари, че да живее.

Изминали две години, откакто водоносецът преминал на свръхусиления си работен режим. Изтънял и се измъчил, крачката се забавяла. Приятелите му го съветвали да остави счупената стомна у дома си и да ходи само със здравата за вода. Той обаче упорито отказвал и усилено защитавал ценността и на повредения съд.

Една нощ, както мъжът си спял, чул глас от съседната стая:

- Водоносецо, водоносецо-о-о-о!

Излязъл да види кой го търси, но тогава с учудване разбрал, че счупената стомна говори.

- Не съм аз виновна, че съм счупена. Искам само да ти благодаря, че две години и зиме, и лете не ме изостави, въпреки че не ти вършех вече така добра работа. Остави ме, няма защо да държиш на мен.

- Има, отвърнал отруденият мъж, има защо да те обичам и утре ще ти покажа.

Станал той призори, нарамил двете стомни и тръгнал към извора. Когато стигнали до водата, той вдигнал счупената над главата си с две ръце и й посочил пътеката, която водела към селото.

- Виж – рекъл й – нося те с лявата си ръка, защото си по-лека. Виж пътеката отляво.

В дясната страна се виждала само напукана земя, но вляво цъфтяла плътна бразда с цветя, която стигала чак до селото. Водоносецът ги засадил щом разбрал, че стомната е спукана, а всеки ден, минавайки оттам, тя ги пояла с водите си.

- Мила стомно, помни, че и красотата има нужда от вода, а само ние можем да я дарим.